Това не е луна!

Самотната метална отломка, която навремето е била част от космически кораб или космическа станция, се рееше кротко из безбрежната черна шир, като компания ѝ правеха единствено големият колкото баскетболна топка Сатурн отпред в далечината и безбройните ярки звезди наоколо. В следващия миг, отломката бе закачена и засилена в бесен въртящ полет от преминаващия с максимална скорост космически кораб, който бързо се превърна в малка точка. Минута по-късно, на същото това място (ако, разбира се в необятния и непостоянен космос, съществува понятието „същото това място“), премина друг, значително по-голям кораб, движещ се в същата посока, който също бързо се скри в чернотата отпред.

– Гледай ги тия идиоти, бе! Мислят си, че могат да ни избягат. – рече с насмешка О‘Браян.

– Пълни мухльовци! – потвърди колегата му Санчез. – Ако знаят само какъв хубав междупланетарен съд ги чака за глупостта, която направиха.

– Говорѝ ми! Ама, то акъл се иска. Честно да ти кажа, чудя се кой от тия двамата е по-тъп. Санчез, приближи се още малко и пробвай да осъществим връзка! Искам да ги чуя какво ще кажат преди да включим прехващателния лъч.

В същото време на няколкостотин километра напред, в първия космически кораб:

– Братле, тия се приближават. – отчете разтревожено Роско, следейки показателите на екраните пред себе си.

– Споко, братле! – успокои го Франко, който съсредоточено конфигурираше сложни траектории пред своя екран. – Съвсем скоро ще сме много далеч от тях.

– Дано си прав, щото не ми се работи в рециклатора за отпадъци на Марс през следващите 175 години… – промърмори Роско. – Братле, опитват се да направят връзка с нас. Да блокирам ли сигнала?

– А, не! Даже ни включѝ визуално! Искам да им видя физиономиите като разберат.

Килерът

– Мамка му! – изруга Харисън и затвори телефона. – Онези идиоти ще правят рестарт на системата. Направо не ми се мисли.
– Кои идиоти по-точно? Кои от всичките? – попита Рамирез, който бе личният асистент на Джералд Харисън.
– Е как кои? – въздъхна уморено Харисън – Ония от отдел Координация на аномалиите. Изригването на Меркурий от Втора вълна е предизвикало прекалено голям обем заредени частици. И на всичкото отгоре един от новите реактори, които е трябвало да инсталират не е бил разпознат достатъчно бързо от системата.
– Но това ще предизвика непредвидено изменение в енергийния поток.
– Не думай, Айнщайн! Ще рестартират след около половин час. Казаха, че ще се обадят малко преди това. В момента изчисляват възможните последствия заедно с ония другите идиоти от отдел Прогноза на вероятностите.

Харисън бе шеф на отдел Сигурност на събитията. Той стана от удобния си ергономичен стол и закрачи бавно между дългите редици с монитори, на които работеха петдесетина служители от отдела. Някои от тях си придаваха изключително зает вид, виждайки, че шефът им е тръгнал на разходка. Харисън знаеше добре всички скатавки, но в момента не му беше до това. Вътрешно се молеше да не се налага да се намесват в този случай, защото ако се стигнеше до това, почти бе сигурно, че щеше да има проблеми. И разбира се, той щеше да опере пешкира пред своя шеф. В действителност, работата на отдел Сигурност на събитията бе страшно отговорна. Тяхно задължение бе да следят за нормалното протичане на събитията в реалностите, за които отговаряха. При нужда се намесваха в хода на събитията на съответната реалност, но само когато бе наистина наложително. Всичко това се изчисляваше от сложни математически алгоритми, които се вършеха от друг отдел.

Всички отдели бяха част от Центъра за Въздействие на Реалностите или познат още като Центъра – един от най-големите технологични върхове на хората от Първата вълна. Центърът се намираше на огромна пръстеновидна космическа станция, чийто размер се доближаваше до този на земната Луна. В него работеха стотина хиляди учени, телепати, екстрасенси, мутанти, служители, администратори и работници. Разбира се само една малка част от Центъра биваше обитавана от хора, защото в по-голямата си част, станцията биваше заета от колосалните съоръжения и оборудване, които генерираха огромното количество енергия, нужно за целите на процесите. Хората от Центъра оперираха с деликатната материя на пространствено-времевия континиум. Те имаха достъп до реалностите, които са в обсега на техния космичен пространствено-времеви параметър. Много от реалностите, до които имаха достъп, все още бяха в процес на проучване, други бяха все още напълно непознати. Тяхна основна цел бе да поддържат енергийния баланс във всички реалности. Или поне доколкото е възможно. Приоритет за тях са винаги основни реалности, от които произлизат други реалности с висок динамичен индекс. Някои от реалностите биват много трудни и почти невъзможни за въздействие, а други са по-податливи на влияние. Хората от Центъра се намесваха в хода на събитията само, когато бе нужно. За целта, те прилагаха контрол (или поне доколкото обстоятелствата позволяваха) върху енергийните потоци. Поради естеството, сложността и непредсказуемостта на космичните енергийни потоци, винаги съществуваше риск нещо да се обърка. Такъв беше случаят и сега.

Среща с президента

– Кой сте Вие? Как влязохте тук?! – попита строго президентът на Русия, вторачвайки се възмутено към ненадейно появилия се мъж в личния му кабинет.
– Здравейте, г-н Путятин. Съжалявам, че се наложи да нахълтам така при Вас, но както след малко ще се убедите, обстоятелствата го налагат. – каза усмихнато некаканеният гост.
– Ще повикам охраната. – рече президентът, извади от вътрешния джоб на елегантното си сако малко устройство и натисна някакъв бутон.
– В момента Вашата охрана няма как да приеме сигналът Ви, понеже аз го заглуших. Също така се погрижих и да блокирам всякаква входяща и изходяща комуникация или сигнал от Вашия кабинет. – новодошлият побърза да продължи, виждайки нарастващата нервност зад привидно хладнокръвното лице на президента. – Но, моля Ви. Няма от какво да се притеснявате. Позволете ми…
– Как си позволявате да нахлувате в личния ми кабинет и да ме заплашвате?! – рязко повиши тон държавният глава. – Осъзнавате ли въобще в какво се забърквате?