Гората на плодородието

Държейки се с две ръце за полуизсъхнал клон, младият Наури се пресегна с други две към последния плод, който се полюшваше лежерно на върха на дървото. Протегна се докрай и успя да го докопа. Плодът се откъсна с шумолящ звук, а тежестта на Наури наклони целия ствол, който бавно се устреми надолу, огъвайки се в полудъга. Спря се на неголямо разстояние от земята и момчето пъргаво скочи, като внимателно държеше скъпоценната придобивка. Вече все по-рядко се намираше храна в гората, която беше дом за чудноватите същества, наречени лайси.
Наури прибра плода в малката плетена торба при останалите два и тръгна обратно към селото. С тъга си мислеше за времето когато гората даваше по-богата реколта. Проправяше си път измежду черни и нащърбени дървета, от чиито разлюспени стволове се раклоняваха множество клони. Те се преплитаха с тези от съседните дървета и образуваха гъста плетеница, която се губеше нейде високо нагоре. Понякога цялата тази гора се размърдваше и растителността ѝ се смесваше по друг начин, но почти винаги оставаше все така буйна и наситена. Когато пък природата я дареше с дъжд, дървета, клони и храсталаци се слепваха по странен начин, но скоро след това бързо изсъхваха и придобиваха стария си вид – пренаредени, но все така сгъстени.
Наури стигна пределите на селото, в което вече наброяваха едва двайсетина лайси. Видя дядо си, който се бе облегнал на основата на едно криво и разклонено дърво, кротко пушеше лула и току изпускаше димни кръгчета. Той бе най-старият жител на селото. Наури развълнувано се завтече към него.
– Дядо, дядо! Днес намерих цели три плода!
– О, Наури – посрещна го той и се закашля – цели три викаш? А помня като бях на твоите години сме събирали по триста.
Наури видимо посърна.
– Това значи ли, че всички ще умрем?
– Смъртта не трябва да те плаши, момко. Тя е естествена част от кръговрата на живота.
– Промените и те ли са част от този кръговрат?
– Те са част от нашия кръговрат.
Промените, както лайсите наричаха тези внезапно проявяващи се стихийни природни явления бяха пагубни за тях. Наури никога не ги бе виждал, но знаеше от баща си, че когато той самият е бил малък едва бил оцелял. Мощни земетресения и ветрове изорали почти цялата гора, от която останали да стърчат само няколко дървета. Мнозина лайси загинали и малцина били оцелелите. Навремето по-старите лайси пък със страхопочитание разказвали за още по-унищожителни Промени. От небето се изсипал киселинен дъжд, който погубил почти всички жители на селото, а това, което останало от реколтата било повече от оскъдно.
– Дядо, разкажи ми пак за Сливането! Сигурно е много яко – пожела Наури, за да смени темата с нещо по-ведро.

Advertisements

Равносметка за 2018 г.

И тази година беше хубава. Отчитам се с три публикации на хартия, една електронна такава, ревюта на десет български книги, кратко телевизионно участие и поощрителна награда от конкурс на сп. „Осем“. В творческо отношение доста забавих продуктивността си и срам-несрам един-единствен разказ го мъча цяла година. Че дори и не е завършен – ужас просто. Но пък когато това стане, а то ще стане – ще се получи много як, обещавам. Та как така имам три публикации на хартия, пък съм написал един разказ и то не докрай? Как става тази работа? Просто: лежа на стари лаври. Но всичко по реда си.

Това лято се присъединих към Доротея Луканова, която беше събрала средства и дари полезни неща за отдела за лечение на диабет в Педиатричната болница и беше уредила медийно отразяване. Припомням, че две години по-рано тя бе инициирала създаването на сборник с разкази „Детство“ от множество автори, които описват свой детски спомен и продажбите, от който отидоха за борба с диабета. Тази смела и неотстъпчива жена не се спря дотам и продължи с благородното си дело, та ето как се озовах при нея – защото бях един от авторите от книгата, а и единствен отзовал се. Всичко мина много приятно, екипът на bTV се държа изключително професионално.

За втори път в живота си на Еньовден посетих Старозагорските минерални бани за тазгодишното издание на Таласъмия – фестивал, посветен на фантастичното и приказното в българската митология, (но не, за да бера билки гол на изгрев слънце) където отново бях в компанията на приятели от клуба и не само, както и се срещнах и се запознах с куп други личности, замесени по един или друг начин в творенето на яки неща.

По-късно научих, че след няколко години на усърдно правене и събиране на интервюта от най-различни хора проектът на писателката Кристина Митева вече е реализиран и че моето скромно участие ще присъства в книгата „Един от нас споделя“ в обем от 796 стр. на изд. „Либра Скорп“. Бях на премиерата в Столична библиотека, където се сдобих с тази симпатична тухла и срещнах различни интересни хора.

“Клиника в средата на нощта” / “Проклятието на Белиал” на Димитър Цолов

Какво се получава когато практикуващ лекар и фронтмен на трапезен пънк северозападна банда реши да напише фентъзи роман? Получава се „Клиника в средата на нощта“ – първата книга от култовата поредица „Колекция Дракус“ на изд. „Гаяна“, съставена само и единствено от български автори.

От доста време бях хвърлил око на „Клиниката“ и ето, че нейният ред дойде. Та за какво иде реч:

Под маската на привидно благополучие на обществото-консуматор, във всяко кътче на Многополисната Общност процъфтява страховита престъпност.Големи бандитски организации, всевъзможни по-малки фракции на върколаци, вампири и хора, които по нищо не се различават от диви зверове, постоянно враждуват за преразпределение на територии на пазара за плът, кръв, наркотици, оръжие и всяко безумие, което може да се превърне в пари… Доктор Арчибалд Кимерия започва поредното си напрегнато нощно дежурство в Клиниката за митологични създания на Полис Кръстовище, без да знае, че ще се задействат събития и причинно-следствени връзки, които ще извадят наяве кървави тайни от миналото…

Познавам стила на Цолов от предишни негови творби, които съм чел – разкази в различни сборници и периодични издания и мога смело да заявя, че се превърна в един от любимите ми родни автори. Едно от нещата, което ме грабнаха в „Клиниката“ е обстановката. Представете си въпросната Многополисна Общност, населена с хора, вампири, върколаци, кукери, нестинари, сатири и прочие сладури, които живеят вкупом, взаимодействат си, колят се, убиват се и т.н. Разкарват се из града с пневмобили и летящи килимчета, а знаете ли кое е оръжието срещу вампир? Игломет – хитроумно устройство, което изстрелва есенция от чесън и директно играе хард на нервната система на кръвопиеца.

“Нарко-маневри София – Бургас” на Константин Рашков

Само да знаете, че тази книга не е за всеки, но пък толкова се радвам, че съм от тия, които цвилеха като кон от смях, изгълтвайки неусетно първите 80 страници на първия ден. Вдъхновена от реални случки ,“Нарко-маневри София – Бургас” с подзаглавие “Греховете на Мокрия, Едрия и Фараона” разкрива родната ни действителност в периода 2011-2018 г. от един един по-особен и интересен ъгъл – този на шепа младежи, които като всички млади хора искат да се забавляват по онзи хедонистичен начин, а именно да имат колкото се може повече с минимални усилия. И да друсат нон-стоп. Всичко и по всяко време.

Историята е вдъхновена от истински случки и героите са с променени имена и бих я окачествил като нещо подобно на роден вариант на „Страх и отвращение в Лас Вегас”, но без да е натоварена с дълбоката философска символика на култовото произведение, а е пропита с онзи младежки дух от улицата и в същото време поднасяща чрез скандален и веселяшки маниер едно простичко послание: че всичко на този свят се връща тъпкано… или поне ако си достатъчно глупав, че да се забъркаш в подобни абсурдни ситуации. Развоят на сюжета ми напомни малко на гангстерските филми на Скорсезе от 90-те – героите започват от нищото, преминават през разни перипетии, издигат се и после шумно и болезнено рухват.

“Сърдити небеса” на Horror Writers Club LAZARUS

В Деня на будителите през 2018 г. във всички големи книжарници в страната на стелажите в раздел „нови книги“ беше поставена една много специална за клуба на авторите на хорър „Lazarus” книга, а именно неговият трети общ сборник с разкази, излязъл под шапката на изд. „Изток-Запад“. Но този път нещо съществено я различаваше от предните две книги. На първо място трябва да се спомене, че тя е най-вече проект на нашия приятел и почетен член на клуба Петър Станимиров, който преди няколко години „изрови от творческия си килер“ няколко фентъзи и хорър илюстрации, рисувани в началото на 90-те години. Оригиналният замисъл навремето е бил по тях да бъдат написани кратки разказчета, издадени в книжка. Доколко това се е получило и реализирало самият Станимиров бе споделил във фейсбук страницата си, но факт е, че е останал неудовлетворен от крайния резултат. После творбите му изпаднали нейде в забвение и трябвало да мине около четвърт век, за да бъдат открити наново. Тогава той пожелал да вдъхне нов живот на тези илюстрации и по този начин те стигнаха до някои от нас.

Спомням си, че през лятото на 2016 г. се връщах със семейството си от Созопол и бяхме спрели на една бензиностанция преди магистралата да заредим, когато видях, че Бранимир Събев ми е писал за идеята на Петър Станимиров, а текстът бе придружен от една много интересна и странна посвоему илюстрация. Била последната – всички останали шест автори в проекта вече имали по една. Разбира се, не се поколебах да приема. И тук идва моментът отново да благодаря на Бранимир за предложението и на Пепи за инициативата – за мен беше истинска привилегия и предизвикателство да напиша разказ по илюстрация (не бях писал разказ по картинка още от първите класове в училище). Също така съм сигурен, че на който и от останалите колеги от клуба да се беше „паднала“ тази илюстрация щеше да се справи страхотно.

Та затова тази книга е толкова различна. Защото е проект на Петър Станимиров и защото разказите са седем и са вдъхновени от неговите илюстрации. И защото ние седмината имахме честта да им дадем нов живот чрез нашите истории.

“Сказания за Ледената планина” / “Черната корона” на Александър Драганов

В главата на Александър Драганов далеч не се въртят мисли само за Формула 1, аутоботи, десептикони и прочие наточени трансформъри, въпреки че по едно време го мислех за такъв. В нея гъмжи също от всевъзможни фентъзийни герои като елфи, вампири, джуджета и всички останали епични твари, за които можете да се сетите. Веднага се усеща, че този свят е много близо до сърцето му, четейки с каква страст и желание е писал страница след страница романа “Сказания за Ледената планина“ и неговото достойно продължение „Черната корона“.

Споменавал съм и преди, че не съм особено сериозен и последователен читател и чак се учудих на себе си колко бързо изгълтах тези 700+ страници на двете книги. Но истината е, че ако едно четиво е достатъчно увлекателно, то времето минава неусетно и точно такова бе изживяването ми с тези два романа, за което благодаря на адаша Драганов за чудесното фентъзи приключение.

„Сказания за Ледената планина“ – сказанията се състоят от две повести и един значително по-обемен текст, като всяка следваща част следва събитията от предходната.

Куестът ми във фентъзи света на Драганов започна с „Елфът от планината“.

Алтиарин е тъмен елф – разбирай яката работа, бате! Той е много неща, но най-вече силен воин, предводител на армии, запознат с тъмни магии и почитател на Странните удоволствия. Историята на този млад за годините си елф – на невръстните 170 г. – ни въвежда в ежедневието му на лорд на Мрака с присъщите за него мрачни занимания и странни удоволствия. Но катарзисът за него пристига, когато любимата му е убита от фанатични последователи на ужасяваща религия. Следват и разни други животопреобръщащи случки, които няма да разказвам – но екшънът е чудесен – и нашият човек се оказва приютен в компанията на еднодневки – разбирай човеци. Прекарвайки известно време с тях той опознава тяхната същност и се заформят разни отношения…. Дотук с калпавия ми преразказ и сега някои впечатления:

Хубаво описан сюжет, разнообразен екшън и богато въображение във всеки аспект на пресъздаването на този свят. На места според мен има прекалено директни заемки от Толкин и Пратчет и въпреки опита да не са съвсем едно към едно си проличават сякаш малко прекалено по-тъй. Но това е бял като девствен сняг кахър защото всяка една страница е дяволски увлекателна.

Рецепта за кошмари на Иван Атанасов

Иван Атанасов е от авторите, при които няма тън-мън: хваща те за врата от самото начало и ти навира главата в плеяда от ужасяващи гадории и натиска ли, натиска, гадта мръсна. Е, всъщност не винаги е така. Понякога ти дава малко време да се настроиш в обстановката – щото все пак това е Иван Атанасов, а ако не знаете от него винаги трябва да очакват всевъзможни умопомрачаващи събития и шокиращи случки в творбите му – и в крайна сметка винаги те закарва там, където иска – място, където никой разумен човек не би искал да попадне; място, находящо се в най-тъмните и гениално извратени кътчета на съзнанието му.

Дали от вратата за краката или лекичко яваш-яваш, Атанасов на всяка цена не просто ще ти разкаже, а ще ти ПОКАЖЕ това, което се е въртяло в главата му като затворено за векове свръхестествено чудовище, чакащо своя звезден миг, нетърпеливо да покаже глава навън и да подхване скверното си дело. Затова и смея да твърдя, че той е един съвременен класик на ужаса. Писател, който с безцеремонен размах на перото те вкарва във филма и го прави с изключителна адекватност, стил и финес. Писател с богато слово, разнородни техники на писане и безгранично въображение, който както с лекотата, с която пазител-свещеник сваля за секунди с ред преъски кръв кожата от гърба на нечестиво същество, така ще захвърли читателя в поредния кошмар. Внимателно изготвен по специална рецепта.

Преди да продължа с разхвърляните ми опити за ревю на всеки от разказите в тази книга искам да спомена, че обожавам, когато герои или елементи от сюжета на един разказ се споменават в друг – не знам, просто много ме кефи и със задоволство открих това в този сборник.  Също така за твърдите фенове на този жанр трябва да се каже, че гъмжи от препратки към Стивън Кинг, Едгар Алън По и куп популярни хорър персонажи от книги и филми.