Килерът

– Мамка му! – изруга Харисън и затвори телефона. – Онези идиоти ще правят рестарт на системата. Направо не ми се мисли.
– Кои идиоти по-точно? Кои от всичките? – попита Рамирез, който бе личният асистент на Джералд Харисън.
– Е как кои? – въздъхна уморено Харисън – Ония от отдел Координация на аномалиите. Изригването на Меркурий от Втора вълна е предизвикало прекалено голям обем заредени частици. И на всичкото отгоре един от новите реактори, които е трябвало да инсталират не е бил разпознат достатъчно бързо от системата.
– Но това ще предизвика непредвидено изменение в енергийния поток.
– Не думай, Айнщайн! Ще рестартират след около половин час. Казаха, че ще се обадят малко преди това. В момента изчисляват възможните последствия заедно с ония другите идиоти от отдел Прогноза на вероятностите.

Харисън бе шеф на отдел Сигурност на събитията. Той стана от удобния си ергономичен стол и закрачи бавно между дългите редици с монитори, на които работеха петдесетина служители от отдела. Някои от тях си придаваха изключително зает вид, виждайки, че шефът им е тръгнал на разходка. Харисън знаеше добре всички скатавки, но в момента не му беше до това. Вътрешно се молеше да не се налага да се намесват в този случай, защото ако се стигнеше до това, почти бе сигурно, че щеше да има проблеми. И разбира се, той щеше да опере пешкира пред своя шеф. В действителност, работата на отдел Сигурност на събитията бе страшно отговорна. Тяхно задължение бе да следят за нормалното протичане на събитията в реалностите, за които отговаряха. При нужда се намесваха в хода на събитията на съответната реалност, но само когато бе наистина наложително. Всичко това се изчисляваше от сложни математически алгоритми, които се вършеха от друг отдел.

Всички отдели бяха част от Центъра за Въздействие на Реалностите или познат още като Центъра – един от най-големите технологични върхове на хората от Първата вълна. Центърът се намираше на огромна пръстеновидна космическа станция, чийто размер се доближаваше до този на земната Луна. В него работеха стотина хиляди учени, телепати, екстрасенси, мутанти, служители, администратори и работници. Разбира се само една малка част от Центъра биваше обитавана от хора, защото в по-голямата си част, станцията биваше заета от колосалните съоръжения и оборудване, които генерираха огромното количество енергия, нужно за целите на процесите. Хората от Центъра оперираха с деликатната материя на пространствено-времевия континиум. Те имаха достъп до реалностите, които са в обсега на техния космичен пространствено-времеви параметър. Много от реалностите, до които имаха достъп, все още бяха в процес на проучване, други бяха все още напълно непознати. Тяхна основна цел бе да поддържат енергийния баланс във всички реалности. Или поне доколкото е възможно. Приоритет за тях са винаги основни реалности, от които произлизат други реалности с висок динамичен индекс. Някои от реалностите биват много трудни и почти невъзможни за въздействие, а други са по-податливи на влияние. Хората от Центъра се намесваха в хода на събитията само, когато бе нужно. За целта, те прилагаха контрол (или поне доколкото обстоятелствата позволяваха) върху енергийните потоци. Поради естеството, сложността и непредсказуемостта на космичните енергийни потоци, винаги съществуваше риск нещо да се обърка. Такъв беше случаят и сега.

– Колко е отклонението – запита напрегнат Харисън.
– 50,5 гигавата, шефе. – побърза да отговори Рамирез.
– Мамка му! Свържи ме с онова лекенце Франсоа! Сега!
Рамирез трескаво затрака по клавиатурата и екранът пред него оповести набирането на видео връзка. След секунди се появи дебелото, розовобузесто и месесто лице на шефа на отдел Координация на аномалиите – Франсоа Дюбоа. Зад него се виждаше редица с монитори, пред които се трудеха неговите служители. Или поне се правеха, че се трудят.
– Арисън! – грейна Франсоа от екрана, а тънките и завити черни мустачки комично щръкнаха нагоре.
– Здравей и на теб, Франсоа. – усмихна се насила Харисън.
– Здравей приятелю, какво мога да направя за…
– Не ме баламосвай, Франсоа! – изрева рязко Харисън, при което събеседникът му видимо се стресна. – Отклонение 50,5 гигавата! Вие там луди ли сте, бе?! Знаеш ли въобще какви могат да са последствията? Не, не.. Ти даваш ли си сметка какво може да причини едно такова отклонение!?
Франсоа вече бе придобил сериозен вид и усилено размишляваше над думите му.
– Арисън, спокойно. Ще го овладеем.
– Ще го овладеете ли? Вие един реактор не можете да монтирате като хората! Как, ако смея да попитам? Можете ли да ограничите силата на този енергиен поток?
– Хмм… И да, и не.
– Ти нормален ли си? Какво означава това?!
– Бихме могли да опитаме, но е много рисковано. Концентрирането на такова голямо количество енергия в малък пространствено-времеви диапазон е доста непредвидимо и може да има нежелани последици, но…
– Абе вие там за нищо не ставате!
– Но… – натърти Франсоа. Въпреки агресивното отношение на своя колега, той запази усмивката си. Умееше да не се поддава на хорското поведение. – Мисля, че имаме решение. Няма да се опитваме да ограничаваме този поток, а просто ще го пренасочим.
Харисън се замисли. Имаше логика в това, но пък възникваха множество други въпроси.
– Това… не звучи зле. – каза Харисън доста по-спокоен от преди. – Но в коя реалност да го пренасочим?
Мустачките на Франсоа отново щръкнаха и той се усмихна още по-широко. „Прилича на някакъв префърцунен буржоа от едно време“ помисли си Харисън.
– И за това съм помислил, приятелю Арисън. Моят заместник Анс вече направи необходимите изчисления. Най-безопасно е да използваме реалност DGA-19-1138 от Трета вълна. Нашата си планета, разбира се, защото както знаеш пренасочването към колонизирани от нас планети води пък до…
– Да, да. Знам. По кое време?
– Препоръчваме да е някъде през пролетния сезон на 2015-та година. – отвърна Франсоа. – По Грегорианския календар. – допълни Франсоа и погледна Харисън за ответна реакция, но той бе забил поглед в друг монитор.
– Ами… Би могло да стане – измърмори Харисън и напрегнато се взираше в енергийните показатели на въпросната реалност.
– Ще стане, как няма да стане! – обеща разпалено Франсоа – Такива хитри решения винаги се получават както трябва.
– Проучвали ли сме преди тази реалност? – попита Харисън.
– Да, шефе. – обади се Рамирез. – Това е реалността, в която Хитлер предизвиква Втора световна война и общо взето променя до голяма степен хода на историята. Измират милиони хора. Русия пък след това въвежда режим, който…
– Кой? – недоумя Харисън. – Ааа, май бях чел за нещо такова. Защо не сме се намесили тогава?
– Ами доколкото си спомням от Оценка на риска ни бяха казали, че евентуална намеса би…
– Добре, както и да е. Можем да опитаме, Франсоа. Но в коя държава?
Франсоа се обърна настрани към заместника си, при което гушата му се разтресе като желе.
– Анс, приятелю? Нали чу колегата?
Заместникът на Франсоа – Ханс, който също бе в полезрението на комуникационната камера се виждаше в долния десен ъгъл. Изглеждаше като типичен германски geek – слаб, рус, с дебели очила, странен по своему си и с чувство за хумор, което често само той си разбираше.
– Предлагам да изберем България. Там дори нещо да се обърка, няма да има голямо значение.
– Анс! Това не е много професионално – рече наставнически Франсоа или по-скоро се опита, защото прозвуча все едно правеше забележка на провинилия си петгодишен син.
– Но шефе, точно така си е. – Ханс го погледна почти обидено. – Изчисленията също показват, че от метафизична гледна точка, това е най-подходящото място. Препоръката на системата е потокът да бъде пренасочен към столицата София. Ако не ми вярвате…
– Разбира се, че ти вярвам моето момче. – каза бащински Франсоа. – Ти никога не си ме разочаровал.
– Майко мила! – рече Харисън. – Пичове, хайде оставете нежностите за после и нека се съсредоточим върху проблема, а?
Франсоа го изгледа сериозно за миг и след това прихна в гъргорещ смях. Мустачките танцуваха ритмично.
– Ех, този Арисън. Винаги с чувство за хумор. Ще се свържим с теб веднага, след като изчислим точното време и място и сме готови за действие. Стой наблизо.
Връзката прекъсна. Харисън се запита дали заместникът Ханс не бе избрал тази държава, само защото е една от първите по азбучен ред в списъка на тази реалност.

•       •       •

– Оф, дано поне този път си струва разкарването.
– Мило, няма как да разберем ако не отидем на място.
– Знам, знам. Просто мразя, когато си губим времето с глупости. Да се надяваме, че тази няма да е поредният коптор. – рече Стефан и даде газ когато светофарът светна зелено. Този ден, той и жена му Мирослава бяха тръгнали на поход за оглед на къщи. Стефан работеше като мениджър в софтуерна компания. Наскоро бе наследил земеделски земи в Пловдивско, които смяташе да продаде. Това бе и причината да отидат на оглед на къща в квартал Драгалевци. Третият за деня.
– И моля те, Стефане – поде Мирослава – спри да търсиш кусури за всяка една дреболия! Колко пъти вече, като видя поредната къща, която си изглежда добре и след огледа и твоите коментари за нея, имам усещането, че съм била на оглед в… някакъв коптор.
– Хаха – прихна Стефан и използва поредния червен светофар, за да се обърне и целуне жена си по разголеното рамо. – Споко, миличка. Ще коментирам само съществените неща. Я виж пак какъв беше точния адрес.

•       •       •

– Шефе! – обади се Рамирез. – От Координация на аномалиите ни пратиха данните. Реалност от Трета вълна, DGA-19-1138, България, София, квадрант 675-N-90, 26-ти април, 2015-та година. Имаме добра новина. Периодът на анормалното проявление ще е между 13:28 и 13:29 часа българско време. – Рамирез се опитваше да звучи уверен в положението, в което бяха. Харисън обаче изглеждаше скептичен.
– В началото всичко е цветя и рози, докато по някое време нещо не се осере. – промърмори той.
– Казаха също, че обхватът на аномалията може да бъде ограничен в рамките на десетина кубични метра.
– Какво не ми казваш, Рамирез?
Рамирез въздъхна примирено. Шефът му винаги успяваше да напипа гнилата ябълка в кошницата.
– Ами… От Оценка на риска казаха, че има риск от преплитане с реалност DGA-19-1145… – Рамирез зачака с притаен дъх, виждайки шефа да масажира с една ръка слепоочията си.
– Колко процента?
– 78% по последни изчисления.
Харисън стана от стола си и закрачи бавно към широкия илюминатор отсреща. Загледа се в тъмния, безбрежен космос. Вече виждаше как така желания от него бонус за добро изпълнение, няма да бъде част от заплатата му за този платежен период.
– А всичко беше толкова хубаво когато се събудих днес. Кафето ми беше вкусно. Закуската също. Нямаше никакви изригвания на Меркурий. Нямаше никакви реактори, които не са разпознати от системата. Нямаше никакъв риск от пространствено-времеви парадокс. Както сега. При тези обстоятелства, вече тотално отпада възможността да пратим човек на място. Ще трябва да действаме дистанционно.

•       •       •

– Ами, това трябва да е. – рече Стефан, отбивайки колата вдясно. От тяхната страна бе жълта двуетажна къща, която можеше да бъде техният постоянен дом занапред.
– Ооо! – възкликна Мирослава. – Тази сякаш изглежда най-добре от досегашните две. Поне отвън. Дано и вътре да е ок.
Стефан изгаси двигателя на сребристия си Фолксваген и двамата излязоха от колата. Къщата, която предстоеше да огледат изглеждаше нова или поне с нова фасада.
– Не е зле. – отбеляза Стефан. – Но да ти кажа ли какво не ми харесва? –
– Кажи, мърморко.
– Тази съборетина. – Стефан посочи наляво, към отсрещната страна на улицата. Там се мъдреше порутена едноетажна къща, която очевидно не бе поддържана от поне три десетилетия. По оцелялата дограма и фасада, си личеше, че е била строена вероятно в началото на миналия век. – Загрозява гледката. – отбеляза недоволно той.
– Оф, това да ни е проблема.
В това време входната врата на къщата с жълтата фасада се отвори и от там излезе усмихнат, костюмиран млад мъж.
– Здравейте! Г-н и г-жа Колеви предполагам?
– Да, ние сме. – изчурулика Мирослава и хвана под ръка мъжа си, който ненавиждаше подобни сцени на престорена учтивост.
– Аз съм Радан Борисов, приятно ми е. – подаде им делово ръка. – Брокер от недвижими имоти „Александра“. С мен разговаряхте по телефона.
– А, да. Здравейте! – Стефан се насили да се усмихне и стисна ръката на брокера. – Ами нека видим за какво става въпрос.
– След вас, моля – покани ги той и тримата влязоха в къщата.

•       •       •

– Шефе, лоши новини. – рече напрегнато Рамирез. – Засичам непредвидена активност в опасна близост до района на аномалията.
– Мамка му! – извика Харисън. – Как така?! Колко са субектите?
– Трима.
– Защо онези идиоти от Прогноза на вероятностите не го видяха това? Нали това им е работата? Имат една-единствена работа и нея дори не могат да свършат както трябва.
– Ами те винаги се застраховат, че никога нищо не е 100% сигурно и че винаги има вероятност прогнозата да е относителна.
– А дали има относителна вероятност да ги наритам всичките, а!? Какво мислиш? Каква ли е вероятността сега да отида при тях и да им спукам гьона? – викна отново Харисън и се хвана за слепоочията си. Рамирез преглътна сухо – за трети път през последните десет минути. – Свържи ме с оня дебелак Франсоа! Веднага! – асистентът на Харисън затрака мълниеносно по клавиатурата и след три секунди екранът пред тях оповести набирането на видео връзка, а след още три, масивното лице на Франсоа цъфна в уголемен размер.
– Франсоа – започна Харисън, сдържайки гнева си – Нашите прекрасни колеги от Прогноза на вероятностите са пропуснали да ни уведомят, че е възможно разни хора да се навъртат около района на аномалията. Точно в момента, трима души са на метри от него. Ако някой от тях влезе в обхвата му, като нищо може да настъпи пространствено-времеви парадокс с непредсказуеми последици.
– Merde! – възкликна Франсоа. На Харисън не му хареса тази реакция. Изключително рядко чуваше благия си по нрав колега да ругае и когато го правеше, определено имаше защо. – Арисън, приятелю, напълно си прав. Само знай, че рестартът на системата днес, е причинил няколко бъга в софтуера на прекрасните ни колеги. Което обяснява защо не са ни предупредили за вероятността от непредвидена външна намеса.
– Две минути до аномалията! – провикна се Рамирез, следейки тревожно показателите на монитора пред себе си.
– Мамка му! – изруга Харисън – Молете се кой в каквото вярва, аномалията да мине гладко. – миг след това осъзна абсурда на думите, които изрече.

•       •       •

– Както виждате, всички стени са шпакловани и боядисани. – дърдореше весело брокерът, не спирайки да се усмихва, докато развеждаше младото семейство из различните помещения. – Пропуснах да спомена, че цялата къща има външна изолация. Всички щрангове са сменени с нови, а паркетът в хола, където отиваме, е изциклен и лакиран миналия месец.
– О, изглежда прекрасно. – Мирослава определено харесваше тази къща. – Какво ще кажеш, мило?
– Паркетът скърца. – промърмори Стефан.
– Елате да ви покажа втория етаж. – подкани ги брокерът. – Горе има страхотна тераса.
– Преди малко споменахте за килер. Къде е той?
– В дъното на коридора, вляво. Но него мислех последен да ви покажа, понеже не е особено интересен. Хех-хех.
– Ще отида да му хвърля едно око и се качвам при вас. – рече Стефан и се запъти към коридора.
– Имайте предвид, че няма осветление в него. Крушката изгоря днес и нямах време да сложа нова. – провикна се подир него брокерът, подавайки кавалерски ръка на Мирослава, за да се качи по стръмните стълби към втория етаж.
– Не се притеснявайте, това да е проблема. – чу да казва жена му, докато двамата с брокера се качваха нагоре. Стефан стигна до вратата на килера. И тя, като останалите врати, изглеждаше прясно боядисана. Натисна дръжката и вратата се отвори с тънко проскърцване.

•       •       •

– Мамка му! Мамка му! Мамка му! Не влизай там!
– O, mon Dieu…

•       •       •

Килерът не беше много голям – около два на два метра. Малкото светлина, която влизаше от отворената врата, осветяваше смътно два празни рафта и няколко неголеми шкафа до тях. Стефан понечи да затвори вратата, но нещо като надпис на отсрещната стена в килера привлече вниманието му. Пристъпи напред и се приближи. Някой бе написал с маркер „Совите не са това, което са“. Явно тук не бяха шпакловали и боядисвали. Стефан се подсмихна на посланието. Детски спомени нахлуха в съзнанието му. Наведе се напред, отново да разгледа написаното и влизащата от коридора светлина започна да намалява, докато не настъпи пълен мрак. Чу се познатото проскърцване и вратата на килера се затвори с тихо щракване. Стефан натисна дръжката, но тя не помръдна.

•       •       •

– Започна се… – прошепна Рамирез. Моментната тишина, която бе изпълнила залата на отдел Сигурност на събитията, бе толкова напрегната и плътна, че можеше да се разреже с нож.

•       •       •

Стефан се зачуди за миг, след което се провикна:
– Ей, много смешно, веселяци такива! Вече може да отключите… – чу или по-скоро усети с всяка една клетка от тялото си, как последната дума, сякаш бе изречена много отдалече. Все едно се чуваше от заглъхващ високоговорител на километри от себе си. Почувства как движенията на тялото му изведнъж станаха забавени, сякаш бе под вода. Понечи да се отдръпне от вратата, но всичко се случваше на забавен каданс. За момент си помисли, че му пада кръвното, но бързо отхвърли тази мисъл – умът му бе бистър. Той просто плаваше в тъмното пространство и нямаше идея какво се случва. Чу се приглушен пукот, все едно електричека крушка бе изгоряла до ухото му. Звукът отекна в мозъка му и ехото остана там следващите няколко секунди. Тогава гравитацията рязко го повали на земята и той тупна по задник. Премигна объркано и се изправи. Отново се чувстваше както трябва. Натисна дръжката на вратата и с облекчение установи, че тя се отваря.

•       •       •

– Какво се случи?! – изрева Харисън – Рамирез?!
– Шефе, субектът се прехвърли в реалността, с която имаше риск от преплитане – DGA-19-1145.
– Мамка му! И какво?
– Оказва се, че оригиналният субект от тази реалност също е навлязъл в обсега на аномалията по същото време. Двата субекта са си разменили местата. Този от DGA-19-1145 тъкмо изгуби съзнание от шока. Предполагам, след като се свести няма да си спомня какво се е случило.
– Искам пълно наблюдение върху него. А субектът, който следим?
– В съзнание е и всеки момент ще навлезе в новата реалност.

•       •       •

Стефан излезе от килера и установи, че стената на коридора пред него изглежда странно. Бе с тапети на жълти и виолетови цветя, а имаше спомен, че бе боядисана в оранжево. Почувства се все едно се намира на съвсем различно място, но отдаде това на странното и необяснимо преживяване, което изпита в килера. Предположи, че споменът за декорацията на стените е плод на въображението му. Закрачи към хола и се спря. Допреди малко подът в хола бе с паркет, а сега бе с мозайка! Стефан се взря невярващо в нея. Мозайката изобразяваше сцена от гръцката митология как Херкулес укротява критския бик. Какво се случваше? Халюцинираше ли? Можеше да се обазаложи, че допреди малко бе казал на жена си как паркетът в хола скърца, а сега на негово място имаше мозайка. Удари крак о нея и се чу ясен звук. Мозайката изглеждаше съвсем истинска. Побъркваше ли се? Въобразяваше ли си някакви неща? Или всичко това бе някаква тъпа шега?
– Мира! – извика той. – Ела за малко…
– Ей, сега! – отвърна тя от горния етаж.
Стефан крачеше замаяно и поглеждаше ту към мозайката, ту към стените.
– Какво има, мило? – попита Мира, която тъкмо слизаше по стълбите. Стефан отвори уста да попита какво се бе случило с интериора на къщата и застина безмълвен в това положение. Мозъкът му се втрещи, когато видя жена си руса. И не бе само това, а и прическата й бе от онези модерните, при които косата над ухото се взима с машинка за подстригване. Два блестящи пиърсинга блещукаха на едната ѝ вежда. А на разголеното ѝ рамо се мъдреше татуировка на пеперуда.
– Ти… Какво… Кога успя?
– Какво ти става, котараче? Пребледнял ми изглеждаш. Добре ли се чувстваш? – „Котараче?! Кога пък ме е наричала така?“ му мина през ума.
– Наред ли е всичко? – чу се друг глас и от стълбището се показа непозната физономия.
– Кой пък сте Вие? – запита задъхано Стефан.
– Аз? Борис Раданов, г-не. Вашият брокер. – непознатият бе над петдесетте и имаше огромен мустак, който се повдигаше смешно, когато заговореше.
– Не беше ли Радан Борисов? Я, чакайте малко… – Стефан се хвана за главата и ги изгледа изпитателно. – Това тук е някаква скрита камера, нали? И ти, мило, си решила да ме изненадаш и… честно казано наистина успя. Само не ми е ясно как успяхте да направите всички тези промени толкова бързо. Сто процента и други са ви помагали. Тапетите, мозайката, прическата и всичко останало…
Жена му и брокерът се спогледаха учудено за миг.
– Котараче, какви ги говориш? Каква скрита камера? Да не си си ударил главата в килера?
– И тази татуировка наистина е като истинска. – отбеляза Стефан и се приближи към нея. Погледна отблизо рамото ѝ. Не разбираше особено от татуировки, но тази изглеждаше доста реална. И не само, а и си личеше, че бе правена преди години. Той прокара пръст по нея, очаквайки мастилото да се размаже, но нищо не се случи.
– Малко ме плашиш. Ако си решил да си правиш някаква шега, вече можеш да спреш. – рече жена му.
Стефан се взираше невярващо в татуировката. След това погледна неузнаваемата си съпруга, брокера, мозайката, стените. Усети, че му призлява. Погледът му се премрежи. Колената му омекнаха.
– Имам нужда от въздух – каза сподавено и се затътри към изхода на къщата.
– Къде отиваш, Стамене? – Стефан се спря и се извърна.
– Как ме нарече?! – жена му вдигна безпомощно рамене, правейки физиономия „Ти луд ли си?“
„О, Боже! Наистина трябва да се махна от тук“, помисли си той и излезе бързешком от къщата. Слънчевата светлина блесна в очите му и примижа. Започна да разтрива слепоочията си, докато дишаше тежко на пресекулки. Поседя така известно време и се обърна към къщата. Сърцето му заби лудо – фасадата на къщата бе зелена, а много добре си спомняше, че когато пристигнаха бе жълта. Какво по дяволите се случваше? Огледа се отчаяно и ново разкритие порази разума му като свредел. Съборетината на отсрещната страна на улицата, същата от която се бе оплакал на жена си, че загрозява гледката – сега просто липсваше! На нейно място се издигаше тузарска къща с висока ограда и камери за наблюдение. Отново му причерня и главата го заболя зверски. Логическата част от мозъка му отчаяно търсеше разумно и правдиво обяснение на всичко това, докато подсъзнанието му шептеше безмилостно, че не се намира където трябва. „Стамен…“ – помисли си той – „СТАМЕН?!“

•       •       •

– По дяволите, ще го изгубим! – викна Харисън.
– Шефе…
– Биометричните му показатели достигат критично ниво. – докладва Рамирез.
– Шефе…
– Рамирез, сега е моментът да блеснеш. Измисли нещо!
– ШЕФЕ!
Харисън и Рамирез се обърнаха едновременно към екрана, на който се виждаше Франсоа, а той самият се обърна назад. В долния десен ъгъл, асистентът Ханс, се опитваше да вземе думата.
– Благодаря за вниманието! Шефе, искам разрешение да изпратя биоелектричен импулс към субекта.
– Искаш да го довършиш съвсем ли? – попита Харисън.
– Напротив. Предвид обстоятелствата, това е единственото, което можем да направим.
Шефовете на двата отдела се спогледаха. Харисън понечи да възрази, но Франсоа го изпревари.
– Давай, Анс, приятелю!
Ханс затрака по клавиатурата.

•       •       •

Стефан изгуби съзнание и се свлече на земята.

Прекара следващите три месеца в кома, след което се събуди с частична амнезия. Минаха няколко години, докато се възстанови психически. Малко след това прописа разкази, а няколко години по-късно издаде първия си роман „От друг свят“ под името Стамен Колев, който пожъна огромен успех.

•       •       •

– Ханс, ти си гений. – промълви Харисън.
– Браво, Анс, приятелю! – викна екзалтирано Франсоа. – Ти спаси живота на този човек!
Ханс не ги удостои с поглед, а сложи слушалки на ушите си, пусна си музика и заби поглед в монитора пред себе си.
– Какво научихме днес, господа? – запита сякаш себе си Харисън. – Може би това, че изригвания на Меркурий в комбинация от недостатъчно бързо разпознати реактори води до лош късмет. Или, че безброй са реалностите и спасение дебне отвсякъде.

(02.01.2015 – 13.04.2015)

Източник на илюстрацията
______________________________________
С този разказ участвах в конкурса за фантастичен разказ “Вечност”, организиран от списание Осем. “Килерът” слага началото на една замислена от мен фантастична поредица, която надявам се, ще се разрастне във всевъзможни истории и реалности.

Разказът е публикуван в Алманах “Нова българска литература” Проза 2015 на издателство “Буквите“.